Новини

Всичко е добре, когато завършва добре, или да паднеш с колело в Берлин

 

Колоездачката, за която се погрижиха полицаи, линейка, трима парамедици и куп добри хора

 

 

Нашата сънародничка Радина Ралчева*, която отскоро живее в Берлин, разказва във „Фейсбук” случка с колело, която, според нея, „има поучителен елемент”.

 

Случката е поместена в сайта segabg.com. „Поучителният елемент” е налице, затова си позволяваме да я публикуваме и ние.

 

Втори ден с колело към офиса. Всичко чудесно, то тук, както вече съм ви казвала, има инфраструктура, която те пази. Но никой не може да те опази от тебе си. И въпреки че Дарко (приятелят й - бел.ред.) също беше с мен, аз просто съм толкова добра в белите, че няма как да ме спре човек.

 

Накратко казано, имах първа велокатастрофа. И то накрая на пътя към офиса сутринта. В малката уличка от другата страна на паркчето пред офиса. Карам си и завивам наляво, за да мина през градинката и да стигна до офиса, който е на 30 метра, примерно. Уж давам знак, че ще завивам, но сигурно малко рано съм го дала. От ляво кара по-опитен от мен колоездач, който продължава направо и иска да ме изпревари. Не ми е видял знака очевидно. Аз тръгвам да завивам и вече съм в кривата, когато го виждам. Няма какво да направя. Само намалявам и за стотни от секундата мисля как да падна по-щадящо. Добре че знам как да падам. Сблъскваме се и аз се изтърсвам, като падам наляво. Гледах да омекотя удара върху ръката с постепенно натоварване и да пазя главата. Стягам тялото за по-малко поражения по меките части (корем например). При удара ръката много ме заболява в лакътя, но си я движа.

 

Естествено заради болката и удара вегетативната нервна система реагира,

 

тялото помпа адреналин и на мен ми става лошо

 

Седя на ъгъла на парка и си връщам закуската, а и ми е леко замаяно. Но знам, че това е защитна реакция на тялото и ще мине след малко. Човекът, с когото се сблъскваме, силно пребледнял, се суети наоколо. Спират случайни хора. Един мъж вади аптечка и ми дава анкерпласт за раната на дланта (малко съм си свалила кожата). Двама души отиват да ми купуват вода. Две минути след като съм паднала, се появява полиция. Млад полицай, сам. Търчи наоколо, пита как съм, инструктира ме да не ставам. Явно се е обадил на линейка, защото около 5-7 минути по-късно пристига линейка, напълно оборудвана, с трима парамедици. Междувременно се появява Али, колега от моя екип, който е тръгнал за работа и ме е видял. Остава да помага и той. Аз вече си ходя наоколо и ми е разминало лошото. Обаче парамедиците искат да ме водят в болница. Обяснявам, че съм добре и няма нужда. Разпитват ме какво и къде ме боли, ударила ли съм си главата и т.н. Махам анкерпласта, промиват раната и я превързват. Движат ми леко ръката в лакътя, опипват и проверяват ОК ли е. Появяват се още двама полицаи. Питат какво става. Обясняваме с колегата колоездач. Казват, че трябва да си разменим координати и питат ще предявявам ли претенции към другия човек. Казвам не. Отиват да носят нещо, което трябва да попълним. Междувременно парамедиците пишат протокол и подписвам, че не искам в болница. Инструктират мен и Дарин какво да правим, ако се почувствам зле, замаяна, ако ръката ми се влоши и т.н. Вторите полицаи ни дават да попълним нещо като протоколи. С това бумащината приключва. Аз съм супер сащисана от цялото това внимание. Извинявам се на полицаите и парамедиците за разкарването. Те се смеят и повтарят, че това им работата и така трябва. Благодаря. Вторите полицаи си тръгват. Линейката си тръгва. Първият полицай стои до края и пак ме пита добре ли съм. После и той си тръгва. Момчето, с което се ударихме, обикаля наоколо и се тревожи. Казвам му, че всичко е ОК. Казва се Мартин и работи наоколо. Вече си имаме телефоните. Разбираме се да се видим в следващите дни на кафе. Прегръдки и извинения. Аз, Али и Дарко тръгваме към офиса. Една от жените, които са ми донесли вода, седи на пейка в парка и като минаваме, е много щастлива, че всички са добре. Благодаря й и предлагам да й дам пари за водата. Отказва и си пожелаваме хубав ден.

 

Случка като случка. Но трябва да ви кажа, че ме изненада.

 

Изобщо не съм предполагала, че службите им тук имат такава ефективност. Направо беше ошашкващо. Просто за 5-10 минути всички бяха там. Суперлюбезни и добронамерени служители, които много съвестно си свършиха работата. Аз дори нямах здравна карта в мен, защото още не съм си я получила. Изобщо не ги интересуваше това, даже ми казаха парамедиците, ако се почувствам зле, веднага да отивам в болница и натъртиха да не се притеснявам за осигуровки и каквото и да е, просто да отивам.

 

И хората, които спряха да помагат - спонтанно и наистина загрижени. Посветиха ми време и усилия.

 

Та от дребната си велокатастрофа мога да ви кажа, че това общество просто е друго и затова хората тук живеят другояче. Колкото и парадоксално да звучи, от уж негативната случка, аз вадя само позитивни изводи. И се чувствам добре. Просто защото тия хора, които спряха, както и хората, които си свършиха работата, всички те не бяха нито формални, нито отбиващи номера. Тези хора наистина ги беше грижа за мен. Значи ще ги е грижа за когото и да е в беда - малка или голяма.

 

В офиса събрах много внимание също. Искаха да ме пращат у дома. Как ли пък не. И не, въпросът не е, че аз съм събрала внимание, а в отношението към нещата, които се случват на другите.

 

И за да не ме мислите (благодаря, ако ще го направите), да ви доразкажа. Дарко дойде да ме прибере. Донесе ми цветя. Естествено че с колелото се прибрах. Ръката ми е одрана на дланта и натъртена по-сериозно в лакътя, така че ще ме боли известно време и ще ми е малко трудно да я движа в определени посоки. Имам някоя и друга синка по лявата половина на тялото. Но всъщност съм добре.

 

Юнак без рана не може. Така ми казваха баба и дядо, като бях малка. Защото вечно бях с ожулени колена, бушони и всякакви рани. Не се спирах. Ако ви кажа какви неща съм си причинявала, вероятно няма да ми повярвате. И това са част от много хубавите истории от детството ми. Пък оцелях. И съм цяла и здрава. Няма как едно дребно падане с колело да ме уплаши.

---

*Радина Ралчева е известен пиар специалист. Преди месец и половина се премести да работи в Берлин като един от директорите в международната компания Media Consulta. Оттогава води дневник във "Фейсбук", откъдето е случката - из "Емигрантски живот" - ден 42 и 26 работен.

 

Коментари

Велообщество / Личности

[1] 2 3 4  ...15